Моля те, не идвай повече...
Чуваш ли, много те моля, не идвай!
Повече не мога... не мога всяка сутрин да се преструвам, че не ми пука, че ми е все едно, че си живея чудесно и че светът отново е едно нормално място... Нито да се правя, че не забелязвам всеки ден следите от щастието ти навсякъде по теб - в самодоволната ти и предизвикателна усмивка, във веселото ти подсвиркване, в желанието ти да излезеш възможно най-бързо през вратата.. Просто повече не идвай...
Знам, че ще дойде време, когато вече няма да боли и поглеждайки назад, няма да ме присвива стомаха, но това време още не е дошло и аз още не съм готова. Затова, не идвай.
Изчакай малко да се съвзема, да стъпя на краката си, да се изправя отново и да успея да тръгна по своя път... далеч от тук...
...Нямам нужда от нищо, нищо от теб... повече не.
Само любовта ми липсва, но тя вече не живее тук...
Защото любовта не умира... тя не изчезва просто така. Може хората да се преструват с години, че я няма, че не я забелязват, но тя е там и винаги намира начин да напомни за себе си. Нищо че започваме да живеем нов живот и уж всичко отначало и начисто, но тя си остава там завинаги и чака... да чака с едва мъждукаща надежда да дойде ден... някой ден, някой да я събуди отново...
Разбира се, ако любовта е била истинска, а моята беше...