Есенна палитра

Природата е удивителен художник... и макар това да звучи доста изтъркано и банално, всъщност си е вярно. Особено през есента - в топлите и слънчеви есенни дни, когато последните остатъци от лятото отстъпват бавно и постепенно и есенната палитра изпъстря всичко наоколо. Слънцето се оглежда в светложълтите багри на листата, а червеното дава топлина. Кафявото и охрата носят мирис на пръст и току-що запалено огнище.

Обичам да крача по есенните пътеки и алеи, по които е постлан мек килим от листа и зрението ми ликува в този парад на цветовете. Удивителната тишина и мекото докосване до листата носи усещане на покой и съвършенство, а това си е чиста проба медитация, но медитация не само на ума и тялото - в нея вземат участие всички други сетива. Очите се къпят в цветове, ушите почиват в тих унес, а уханието на пушек и влажна пръст придава едно запомнящо се усещане на есенната разходка.

Сигурно си мислите, че сетивата все пак са повече - не, не съм забравила вкуса. Вие каква вкусова представа имате за есента? Моята е за прясно изпечена тиква, топли кестени или карамелизиране ябълки... с това свързвам есента, но напоследък и с тиквените фенери. Все пак е забавно да се костюмираш и да се преструваш на страшен, почти като в детството нали?

Или както казва Пипи Дългото Чорапче - „Нека треперят всички призраци!“

Happy Halloween!

Любовта е дълготърпелива...

...Любовта е дълготърпелива, пълна с благост,

любовта не завижда, любовта се не превъзнася, 
не се гордее, не безчинствува, не дири своето, 
не се сърди, зло не мисли

на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява, на всичко вярва, 

на всичко се надява, всичко претърпява.

Любовта никога не отпада.

Love is patient and kind; 
love is not jealous or boastful;  
it is not arrogant or rude. 

Love does not insist on its own way; 
it is not irritable or resentful;  
it does not rejoice at wrong, but rejoices in the right. 

Love bears all things, believes all things, hopes all things, endures all things. 

Love never ends; 

"Химн на любовта", Послание на ап. Павел до Коринтяните, гл. 13.

Днес започвам да проумявам посланието на "Химна на любовта"... впрочем този текст винаги ми е допадал, но може би досега не съм успявала да "вникна" и да "усетя" смисъла му... Не съм получила прозрение, просто постепенно картината ми се изяснява, воалът се повдига и вече знам, просто знам.

Едно уточнение - макар да съм възпитана в християнски дух и почитам Исус като Учител, не възприемам догматичността на световните религии и църковните канони. Ако Божествената Любов е безусловна, тогава не би трябвало да ограничава и наказва хората, или да достига само до "избрани" и "просветени" - Любовта е за всички. Кроткост, мъдрост, липса на гордост - това е лицето на Любовта. Чистата любов е градивната сила, която движи Вселената, а обратната сила е Страхът в нашите сърца. Ние сами поставяме страх в сърцата си, защото вярваме в ограничеността си, а нима това не е основният метод за разделение на всички религиозни институции? Създадени по божествен "образ и подобие", ние сме "венеца на творението" - тогава как бихме могли да бъдем ограничени? Следователно и страх няма, всичко е плод на илюзията в нашите глави, или както прочетох наскоро - "там няма нищо".

Храмовете са в сърцата на хората и навсякъде, където усещаме "свещенноста" на мястото. Разделението на хората, продиктувано от различията на религиите или отделните църкви е отдалечаване от самата човешка същност... а тя е чиста и безусловна Любов. И тук иде реч не само за любовта към човешко същество, за безусловната любов към дете или към всичко живо, но и за космическата любов - градивната сила на вселената, онази сила, която създава светове...

Тя е вътре в нас и само чака да бъде освободена за избликне навън. Усещате ли я?

Аз СЪМ, ти СИ, ние СМЕ  - Любов и Светлина.

Детето в нас

Нека си представим за миг, че сме малки деца.
Нека се обърнем към тези деца с чисти души и невинни очи - какво ще им кажем?
Нима ще ги критикуваме или нападаме с упреци?
Нима ще ги обиждаме и ще прекършваме техния устрем и тяхната вяра, казвайки им, че на нищо не са способни и нищо не правят както трябва?
Ще им повтаряме ли непрекъснато, че не са красиви, че нищо хубаво не ги очаква и само опасности и беди ще срещат по пътя си?
Ще ги накараме ли да повярват, че не заслужават любов, че всички са лоши и няма приятели, а само врагове?
Ще им крещим ли защото нашият свят се разпада?
Ще им откажем ли една нежна прегръдка или една мила дума?
Ще ги пренебрегнем ли отново с думите "това може да почака"?
Ще ги учим ли как да се защитават и да отвръщат с агресия, вместо как да обичат?
Ще скрием ли красотата на света от погледа им?
Ако ние направим и кажем всичко това на едно дете, ще нараним непоправимо ангела вътре в него, ще го съкрушим и ще прекършим изящните му криле.
Ще кажете - защо изобщо бихме пожелали да направим всичко това?
Ами, защото го правим всеки ден и всеки час със самите себе си...,  а после на това учим и децата си.

В какъв свят предпочитаме да живеят нашите деца - в зъл и враждебен или в такъв, изпълнен с доброта и любов? Ако изберем второто, тогава нека им го покажем! 

Да се намериш...

Не знам на колко хора се случва да изгубят себе си, а после да се намерят. Знам само, че е много мъчително и отнема време - понякога много повече отколкото ни се иска...

Обаче сега няма да се връщам назад, няма да говоря за "преди", за катарзиса и "възкръсването" от пепелищата на собствената си душа. Искам да споделя за "завръщането" - колко чудесно, прекрасно и вълнуващо е да си отново себе си. Прилича на прохождането на дете, но и едновременно на карането на колело, за което казват, че никога не се забравя... Защото уж си забравил, ама не съвсем, а някак интуитивно знаеш...

Сетивата заживяват нов живот, сякаш досега са спали зимен сън, а жаждата за приключения и емоции може да се сравни само тази от детството и юношеството.

На колко хора се случва да им бъде даден втори шанс и колко от тях се възползват и го оценяват? Знам само, че ако не си научим урока, следващия път нещата пак се повтарят… От този омагьосан кръг има само един изход - да не се приемаш много на сериозно и да се опитваш да живееш „сега“ - да “изпиваш” всеки миг, всяка секунда и да я изживяваш с любов…

И още нещо, „за десерт“ - не очаквайте тези, които обичате да се като вас - те могат да бъдат само себе си и да гледат през собствените си очи. Ако не проумеем тази простичка истина, винаги ще бъдем разочаровани.  

Зелено

Зелено.
Зелена е свежата трева и дъхавата гора.
Зеленото успокоява погледа...
Зеленото се свързва с късмета.
Зеленото е цветът на парите.
Но зеленото не е само цвят.
Зелен значи добър, добър за теб, за мен и за Земята.
Аз искам да бъда зелена, даже много се старая, но понякога не се получава докрай... колкото и да не ми се вярва и аз съм привикнала към всички вредни и замърсяващи навици.
Обаче много искам да съм зелена...
"Зелена" като дете, на което още никой не му "почернил" главата с разни ограничения и глупави предразсъдъци.
Зелена фея в зелен вълшебен свят...
А утре може и малко да съм синя - синя като морето и безкрайната синева на небето... Ама това утре...
А сега, сега ви подарявам една четирилистна детелина за късмет!

Морето

Морето ме хипнотизира. Шумът на вълните, крясъкът на чайките, златистият пясък, отражението на залязващото слънце, лекичкото плискане на спокойното нощно море, лунната пътека - това е моята лятна мечта! Точно затова моята визия за хармония - хармония на духа, тялото и всички сетива, е свързана с морето. Щом погледнеш безкрайния хоризонт и заровиш ръцете си в пясъка, а песъчинките започнат да се стичат през пръстите ти, в същия миг забравяш за всичко останало. Ако легнеш назад и оставиш водата да мие нозете ти, а облаците в искрящо синьото небе да играят на гоненица - вече нищо друго няма значение - всичко друго може да почака докато ти си там, потопен в два свята - този и онзи далечния някъде назад... А когато прохладната вода те обгърне - това е Любов!

Мечтая да живея на прекрасен златист плаж, на който да се разхождам всяка сутрин и всяка вечер... Мечтая от прозореца си да виждам морето и тази гледка няма да ми омръзне, но ако все пак някой ден това се случи, ще замина за малко и после пак ще се върна. Защото това е мястото където можеш да си самия себе си.

Курабийки

Мирисът на курабийки е мирисът на моето детство. Заскрежени медени сладки за Коледа и курабийки поръсени с цветна захар за Великден - това беше ритуал, който превръщаше празника в магия - в тайнство, което очакваш с трепет. 

Как искам да се върна там, да отворя вратата, да чуя стъпките си по плочника и да се почувствам у дома... Защото където и да бях, където и да ходех, винаги имаше едно място, което ме зовеше и аз знаех - там са хората, които ме обичат, там е моят дом… Това място вече го няма, няма ги баба и дядо и тяхната доброта, която ме крепеше винаги в трудни моменти…

Липсва ми това време, липсва ми детството и аромата на печени ябълки в печката - нищо, че тогава не ги обичах, а сега давам мило и драго за това...Липсва ми двора със сезонните ухания - пролет, лято и есен, градината винаги беше пълна с цветя във всякакви багри и аромати. Липсват ми смокините, вишните, крушите и нара, който придаваше на пейзажа екзотичен привкус...но, най-вече ми липсват приключенията и мечтите - чисти като нашите детски души, прекрасни и вълнуващи, без ограничения.

Сега има само бетон, тухли и сериозни неща - спешни задачи, пари, сметки и други скучни неща, които все повече ни отдалечават от детството… Само понякога, когато онова гласче, което вика „мамо“ от другата стая ме призове, отново се връщам там. Яхвам крилете на въображението и тръгваме на ново приключение, стените изчезват и ние сме в нов, вълшебен свят, където всичко е възможно. Новата история има нови герои, но за мое щастие и на мен ми е „позволено“ да участвам в нея.

Досънуване мое дете, приятно приключение и ще се срещнем там…

А утре може заедно да направим курабийки.