Нека си представим за миг, че сме малки деца.Нека се обърнем към тези деца с чисти души и невинни очи - какво ще им кажем?
Нима ще ги критикуваме или нападаме с упреци?
Нима ще ги обиждаме и ще прекършваме техния устрем и тяхната вяра, казвайки им, че на нищо не са способни и нищо не правят както трябва?
Ще им повтаряме ли непрекъснато, че не са красиви, че нищо хубаво не ги очаква и само опасности и беди ще срещат по пътя си?
Ще ги накараме ли да повярват, че не заслужават любов, че всички са лоши и няма приятели, а само врагове?
Ще им крещим ли защото нашият свят се разпада?
Ще им откажем ли една нежна прегръдка или една мила дума?
Ще ги пренебрегнем ли отново с думите "това може да почака"?
Ще ги учим ли как да се защитават и да отвръщат с агресия, вместо как да обичат?
Ще скрием ли красотата на света от погледа им?
Ако ние направим и кажем всичко това на едно дете, ще нараним непоправимо ангела вътре в него, ще го съкрушим и ще прекършим изящните му криле.
Ще кажете - защо изобщо бихме пожелали да направим всичко това?
Ами, защото го правим всеки ден и всеки час със самите себе си..., а после на това учим и децата си.
В какъв свят предпочитаме да живеят нашите деца - в зъл и враждебен или в такъв, изпълнен с доброта и любов? Ако изберем второто, тогава нека им го покажем!
